13

За да те разплача, ще ти разкажа една друга, за дванайсетте нечестиви младежи, които след края на войната в Бангладеш видях да екзекутират в Дака. Екзекутираха ги на стадиона, с пушечни изстрели в гърдите или корема и в присъствието на двайсет хиляди вярващи, които аплодираха от трибуните в името на Господа. Стадионът кънтеше: "Аллах акбар, Аллах акбар". Знам, знам: в Колизеума древните римляни, същите тези древни римляни, с които моята култура трябва да се гордее, се забавлявали да гледат как християните стават храна на лъвовете. Знам, знам: във всички европейски страни християните, същите тези християни, на които въпреки атеизма си признавам заслугата към историята на Мисълта, се забавлявали да гледат как горят еретиците. Но оттогава е минало доста време, станали сме мъничко по-цивилизовани, така че и синовете на Аллаха трябваше да са разбрали, че някои неща не бива. След дванайсетте нечестиви младежа бе убито и едно дете, което, за да спаси осъдения си на смърт брат, се нахвърли срещу палачите. Смазаха му главата с военните си ботуши. И ако не вярваш - хубаво: препрочети моята хроника или хрониката на френските или немски журналисти, които, потресени като мен, бяха там като мен. Нещо повече: разгледай снимките, които един от тях направи. Както и да е, не е това, което държа да подчертая. А факта, че, след финала на кланицата, двайсетте хиляди вярващи (сред тях и много жени) напуснаха трибуните и слязоха долу. Не буйно, не безредно и на талази, не. А стройно, тържествено. Бавно образуваха върволица и, все в името на Господа, минаха по труповете. С все същия тътен Аллах-акбар, Аллах-акбар. Сринаха ги като двете кули в Ню Йорк. Направиха ги на кървав килим от смачкани кости. О, бих могла да продължавам до безкрай. Да ти кажа никога неизричани неща, неща, от които ти се изправят косите. За вдетинения Хомейни например, който след интервюто свика банкет в Ком, за да заяви, че съм го обвинила, защото реже гърдите на жените. От въпросния банкет бе извлечен видеоматериал, който с месеци беше предаван по телевизията от Техеран, тъй че, когато на следващата година кацнах там, бях арестувана моментално след слизането си от самолета. Работата ми беше спукана, знаеш ли, почти спукана. Беше точно периодът на американските заложници... бих могла да ти разкажа и за Муджибур Рахман, който, пак в Дака, бе заповядал на партизаните си да ме очистят, защото съм опасна европейка, но за щастие, с риск за собствения си живот, един английски полковник ме спаси. Или за палестинеца на име Хабаш, който двайсет минути ме държа с насочена към главата картечница. Боже, какви хора!

Единствените, с които въобще съм имала цивилизовани отношения, остават горкият Али Бхуто, министър-председателят на Пакистан, загинал на бесилката заради тесните си връзки със Запада, както и чудесният крал на Йордания, Хюсеин. Но те двамата бяха мюсюлмани колкото аз - католичка. Все едно, искам да завърша мисълта си. Завършек, който няма да хареса на мнозина, тъй като да защитаваш собствената си култура в Италия взе да се превръща в смъртен грях. И тъй като, притеснени от неточната дума "расист", всички са млъкнали като пукели.