18

Аз съм италианка. Грешат глупаците, които вече ме смятат за американка. Аз американско гражданство никога не съм искала. Преди години един американски посланик ми го предложи по Celebrity Status, но, след като му благодарих, отговорих: "Сър, аз съм много тясно свързана с Америка. Караме се често, често я виня в едно и друго, но сме тясно свързани. Америка за мен е любовник, дори съпруг, комуто ще остана вечно вярна. Ако не ми сложи рога, разбира се. Обичам си го. И никога няма да забравя, че ако не си беше нарушил спокойствието да обяви война на Хитлер и Мусолини, сега можеше и да говоря немски. Никога няма да забравя, че ако не беше противостоял на Съветския съюз, сега можеше и да говоря руски. Обичам го и ми е симпатичен. Харесва ми например обстоятелството, че когато пристигам в Ню Йорк и подавам паспорта си със сертификата за жителство, митничарят ми казва с широка усмивка: Welcome home. Добре дошла у дома. Жестът ми се струва толкова щедър и обичлив. А и ми припомня, че Америка е винаги Refugium Peccatorum за безродните. Но аз вече си имам родина, сър. Моята родина е Италия, моята майчица. Сър, аз обичам Италия. И за мен би било като да се откажа от родната си майка, ако взема американско гражданство". Отговорих му и че моят език е италианският, че пиша на италиански, че на английски превеждам мисълта си и нищо повече. В същия дух, в който превеждам мисълта си на френски, тоест - чувствайки чужд езика. А после му отговорих, че когато слушам химна на Мамели,6 се разчувствам. Че като чуя това Братя-италианци, Италия-е-будна, парапам-парапам-парапам, ми се свива гърлото. Дори пропускам да забележа, че химнът е грозноватичък. Мисля си само: това е химнът на моята Родина. Впрочем, гърлото ми се свива и при вида на развяно бяло-червено-зелено знаме. Естествено, изключвам стадионните хулигани. Аз имам един трибагреник от XIX в. Целият в петна, петна от кръв, изгризан от плъховете. И въпреки че по средата стои гербът на Савоите (но без Кавур, Виктор Емануил II и Гарибалди, който се е покланял на този герб, нямаше как да постигнем обединението на Италия), пазя го като очите си. Като съкровище. Измирали сме за това знаме, за бога! Бесени, разстрелвани, обезглавявани. Убивани от австрийците, от Папата, от Моденския херцог, от Бурбоните. С този трибагреник се преборихме за Рисорджименто, пробуждането. И минахме през обединението на Италия, и войната в Карсо и Съпротивата. За този трибагреник моят прапрапрадядо по майчина линия Джобата се е бил при Куртатоне и Монтанара, и е бил чудовищно обезобразен от австрийски снаряд. За същия трибагреник моите чичовци по бащина линия са претърпели всякакви лишения в окопите на Карсо. За този трибагреник баща ми бе арестуван и измъчван във Вила Тристе от нацифашистите. За този трибагреник цялото ми семейство участва в Съпротивата, аз в това число. В редиците на Справедливост и свобода,7 с боен прякор Емилия. Бях на четиринайсет години. Когато на следващата година се уволних от Италианската армия, корпус Доброволци за свободата, се чувствах толкова горда. Боже господи, аз бях италиански войник! И когато ме уведомиха, че за уволнението ще получа 14 540 лири, не знаех дали да ги приема или не. Струваше ми се нечестно да ги взема, защото съм изпълнявала дълга си към Родината. После ги приех. Вкъщи бяхме всички без обувки. С тези пари купих обувки за мен и сестричките си. Разбира се, моята родина, моята Италия не е днешната Италия. Разглезената, хитруващата, вулгарна Италия на италианците, които мислят само как да се пенсионират преди петдесетата си година и се въодушевяват само по повод отпуска в чужбина и футболни мачове. Лошата, тъпа, страхлива Италия на дребните хиени, които, само и само да стиснат ръката на някоя холивудска звезда, биха продали дъщеря си в бейрутски публичен дом, но ако камикадзетата на Усама Бин Ладен направят хиляди нюйоркчани на планина от пепел, която прилича на мляно кафе, се кискат доволно хак-им-е-на-американците-хак-им-е. Жалката, бъзлива, бездушна Италия с високомерните и неспособни партии, които нито умеят да печелят, нито да губят, но знаят как да залепят тлъстите дирници на своите представители на кресленцето на депутат или министър, или кмет. Все още Мусолиниева Италия с черни и червени фашисти, които те карат да си припомняш ужасната реплика на Енио Флайано: "В Италия фашистите се делят на две категории: фашисти и антифашисти". Не е и Италия на магистратите и политиците, които без идея от граматика проповядват от телевизионните екрани с чудовищни синтактични грешки. (Не се казва "Мислиме, че", простаци! Казва се "Мислим, че"). Не е и Италия на младежите, които при подобни учители тънат в най-възмутително невежество, в сърцераздирателна повърхностност, във вакуум. Дотам, че към синтактичните грешки добавят правописни и ако ги попиташ кои са били карбонарите, кои - либералите, кой е бил Силвио Пелико, кой - Мацини, кой е бил Масимо Д'Адзельо, кой - Кавур, кой е бил Виктор Емануил II, те гледат с угаснала зеница и виснал език. Нищо не умеят или най-много да умеят да играят удобната роля на кандидат-терористи по мирно, демократично време, да развяват черни знамена, да си крият лицето под чорап, малките глупачета. Некадърниците. Нито пък е Италия на жабешкия хор, който след прочитането на тези записки ще ме мрази, защото съм написала истината. Между две порции спагети ще ме прокълнат, ще ми пожелаят да бъда убита от техните протежета, от Усама Бин Ладеновците. Не, не: моята Италия е една идеална Италия. Онази Италия, за която си мечтаех като момиче, когато се уволних от Италианската армия - корпус Доброволци за свободата, и бях преизпълнена с илюзии. Една сериозна, интелигентна, достойна, смела Италия, заслужаваща уважение. Тя, една Италия, която съществува дори да й се запушва устата, дори да бъде подигравана или обиждана, тежко му и горко на онзи, който ми я закачи. Тежко му на онзи, който ми я краде, тежко му на който ми я завладее. Защото дали ще я завладеят французите на Наполеон, австрийците на Франц Йосиф, немците на Хитлер или аверите на Усама бин Ладен, за мен е все едно. Дали ще я завземат с топове или надуваеми лодки, също. Тук ти казвам сърдечно довиждане, драги ми Феручо, и те предупреждавам: нищо повече не ме питай. По-малко от всякога ми се участва в препирни или пустословни полемики. Казах, каквото имах да казвам. Гневът и гордостта ми го повелиха. Чистата съвест и възрастта ми го направиха възможно. А сега трябва да продължа да работя, не желая да бъда обезпокоявана. Точка.