1

Искаш от мен да говоря този път. Искаш да наруша поне сега мълчанието, което съм си избрала, което от години съм си наложила, за да не се включвам в хора на жабите. Така да бъде. Защото чух, че и в Италия има хора, които ликуват, както онази вечер по телевизията ликуваха палестинците от Газа. "Победа! Победа!" Мъже, жени, деца. Ако въобще могат да бъдат определени като мъж, жена, дете способните на подобно нещо. Чух също, че и някои специални жаби, политици или т. нар. политици, интелектуалци или т. нар. интелектуалци и други индивиди, които не заслужават да бъдат окачествени като граждани, на практика се държат по същия начин. Казват: "А така! Хак им е на американците." И съм много, много, много разгневена. Обзета съм от един хладен, трезв, рационален гняв. Гняв, който заличава всяка дистанция, всяко извинение. Който ми повелява да им отговоря и преди всичко да ги заплюя. Аз ги заплювам. Разгневена като мен, афро-американската поетеса Мая Ангелу вчера изрева: "Be angry. It's good to be angry, it's healthy. Бъдете разгневени. Хубаво е човек да се гневи. Здравословно е". Дали на мен ще се отрази добре - не знам. Но знам, че на тях няма да се отрази, имам предвид онези, които се възхищават на Усама Бин Ладеновците и заявяват разбиране, симпатия и солидарност към тях. С твоето искане ти задейства един детонатор, който от много време иска да се взриви. Сам ще видиш. Искаш и да разкажа как аз лично съм преживяла този Апокалипсис. Един вид - да свидетелствам от мястото на събитието. Тогава ще започна със свидетелството. Бях вкъщи, домът ми е в центъра на Манхатън, и точно в девет изпитах усещане за надвиснала опасност, която може би няма да ме засегне, но със сигурност ме засяга. Усещането, което се изпитва на война, в битка, когато с всяка пора на кожата си предчувстваш приближаващия куршум или снаряд, наостряш уши и изкрещяваш на хората около тебе: "Down! Get down! Долу! Залегни!". Отърсих се от него. Да не съм във Виетнам, да не съм в една от толкова многото шибани войни, които от Втората световна насам изтезават живота ми! В Ню Йорк съм, по дяволите, в една прекрасна септемврийска сутрин през 2001 година. Но усещането продължи да ме владее, необяснимо, и тогава направих нещо, което никога не правя сутрин. Включих телевизора. Звукът не работеше. Но екранът - да. И по всеки канал, а тук каналите са почти сто, една от кулите на Световния търговски център гореше като грамадна клечка кибрит. Късо съединение? Малък объркан самолет? Или целенасочено терористическо нападение? Почти окаменяла стоях и се взирах, и докато се взирах, докато си задавах тези три въпроса, на екрана изникна един самолет. Бял, голям. Редовен пътнически самолет. Летеше много ниско. И така летейки, се насочи към втората кула като бомбардировач, който се прицелва в мишената си, спуска се към мишената си. Тогава разбрах. Разбрах и защото в същия момент звукът се върна и се разрази в хор диви писъци. Много, диви. "God! Oh, God! Oh, God, God, God! Gooooooood! Боже! О, Боже! О, Боже, Боже, Боже! Божееееееее!" И самолетът потъна във втората кула като нож в бучка масло. Беше станало девет и четвърт. Не ме питай как съм се чувствала през тези петнайсет минути. Не знам, не помня.