2

Бях вцепенена. И мозъкът ми беше вцепенен. Не помня дори дали някои неща ги видях на първата или втората кула. Хората, които, за да не изгорят живи, се хвърляха от прозорците на осемдесетите или деветдесетите етажи например. Трошаха стъклата на прозорците, прекрачваха ги и се хвърляха надолу, както парашутистите изскачат от самолета, и падаха тъй бавно. С размахани крака и ръце, плуваха във въздуха. И се носеха ли носеха. Към трийсетите етажи падането им се ускоряваше. Започваха отчаяно да ръкомахат, сякаш крещят help-помощ-help, и може би вече съжаляваха. Може би наистина крещяха. Накрая политаха като камъни и тряс! Знаеш ли, аз мислех, че всичко съм видяла по войните. Вярвах, че съм ваксинирана срещу войни, всъщност съм. Нищо вече не ме изненадва. И дори когато се гневя, когато се възмущавам. Но на война съм виждала хора, които загиват насила. Никога не бях присъствала на самоубийството на хора, които скачат без парашут от первазите на някой осемдесети, деветдесети или стотен етаж. Пък и на война винаги е имало неща, които експлодират. Гръмват във всички посоки. И винаги са се чували страшни трясъци. Двете кули обаче не експлодираха. Първата имплозира, глътна сама себе си. Втората се стопи, стече се. Заради жегата, точно като бучка масло на огъня. И всичко стана, поне така ми се стори, в гробовна тишина. Възможно ли е да е било така? Реално ли беше това мълчание, или мое, вътрешно? Трябва да ти кажа и че на война винаги съм виждала ограничен брой мъртви. По двеста-триста мъртви на сражение, максимум четиристотин. Като в Дак То, във Виетнам. Когато боевете приключиха, американците взеха да ги събират, да ги броят, не вярвах на очите си. След касапницата в Мексико Сити, там, където и аз отнесох доста куршуми, останаха най-малко осемстотин. И когато, убедени, че съм мъртва, захвърлиха и мен в моргата, труповете, които скоро се струпаха около и върху мен, ми се сториха цял потоп. Е добре, в двете кули работеха почти петдесет хиляди души. И много малко от тях успяха да се евакуират. Асансьорите вече не са работели, то се знае, а за слизане пеша от последните етажи е необходима цяла вечност. Ако пламъците те пуснат да минеш. Никога няма да разберем точния брой на мъртвите (четирийсет хиляди, четирийсет и пет...?). Американците никога няма да кажат. За да не подчертават извънмерността на този Апокалипсис. За да не дадат удовлетворение на Усама Бин Ладен и да поощрят други Апокалипсиси. А и двете бездни, които погълнаха десетките хиляди човешки същества, са прекалено дълбоки. Най-много работниците да изровят от тях откъслечни парченца плът. Тук нос, там пръст. Или пък още от онази тиня, която прилича на мляно кафе, а всъщност е органична материя. Утайката от изпепелените в миг тела. Вчера кметът Джулиани прати още десет хиляди чувала. Но те останаха неизползвани.