6

Италия е толкова разпокъсана страна. Толкова сектантска, толкова натровена от племенните си низости! В Италия се мразят дори членовете на една и съща партия. Не умеят да бъдат заедно дори когато са под една и съща емблема, с едни и същи значки, за бога! Ревниви, жлъчни, суетни, нищожни, не мислят за друго, освен за личните си интереси. За собствената си кариерка, за собствената си славичка, за провинциалната си популярност. В името на своите лични интереси си играят номера, взаимно се предават, обвиняват се, окалват се... Аз съм абсолютно уверена, че ако Усама Бин Ладен вдигне във въздуха кулата на Джото2 или наклонената кула в Пиза, опозицията ще окне срещу правителството. А правителството - срещу опозицията. Шефовете от правителството и шефовете от опозицията - срещу собствените си съмишленици и другари. А сега ми позволи да обясня откъде произлиза способността на американците да се обединяват. От техния патриотизъм. Аз не знам дали в Италия видяхте и разбрахте какво се случи в Ню Йорк, когато Буш отиде да благодари на работниците (и работничките), които се ровят из останките от двете кули и опитват да спасят някой и друг оцелял, но не могат да измъкнат нищо повече от някой нос или някой пръст. Обаче не се отказват. Не се примиряват, тъй че, като ги попиташ как смогват, отговарят: "I can allow myself to be exhausted, not to be defeated. Мога да си позволя да съм изтощен, но не и сломен". Всички. Млади, още по-млади, средно стари. Бели, черни, жълти, кафяви, лилави. Видяхте ли ги, или не? Докато Буш им благодареше, не спираха да развяват американски знаменца със свити в юмрук ръце и да реват: "Юесей! Юесей! Юесей! USA! USA! USA!" В една тоталитарна държава бих си рекла: "Виж ти - как добре са ги организирали Властите!" Не и в Америка. В Америка не можеш ги организира тези работи. Не можеш да ги направляваш, да им нареждаш. Още по-малко в един метрополис без илюзии като Ню Йорк, при работници като работниците от Ню Йорк. Истински чешити. По-свободни от вятъра. Те и на собствените си синдикати не се подчиняват. Но а си посегнал на знамето им, а си посегнал на Родината... На английски няма дума за Родина. За да кажеш Родина, трябва да обединиш две думи Father Land, Отечество. Mother Land, Матерна Земя. Native Land, Рождена Земя. My Country, Моята Страна. Но съществителното Patriotism съществува. Прилагателното Patriotic съществува. И, освен Франция, май не се сещам за по-патриотична страна от Америка. Ах! Тъй ме трогнаха тези работници, които със свити юмруци и развети знамена ревяха: Юесей-Юесей-Юесей, без никой да им го нарежда. И някак се почувствах унизена. Защото италиански работници, които да развяват трибагреник и да реват Италия-Италия-Италия, не мога да си представя. Виждала съм ги по манифестации и банкети да развяват много червени знамена. Реки, езера от червени знамена. Но развети трибагреници съм виждала съвсем мъничко. Всъщност - николко. Зле управлявани или тиранизирани от една арогантна и покорна на Съветския Съюз партия, трибагрениците винаги са ги оставяли на противниците си. Но и противниците не е като да им намериха по-добро приложение. Е, и не злоупотребиха, слава богу. И богомолците - също. Що се отнася до простака със зелена риза и зелена вратовръзка, той дори и не знае кои са цветовете на трибагреника. Mi-sun-lumbard, mi-sun-lumbard, ломбардец съм, ломбардец. Неща, които ни връщат на нивото на някогашните войни между Флоренция и Сиена. И в резултат от които днес италианското знаме се вижда единствено по Олимпиадите, ако по случайност спечелим някой медал. Нещо по-лошо, вижда се само по стадионите, когато има международна футболна среща. Уникална възможност, между другото, да се чуе и викът Италия-Италия. Ех! Каква грамадна разлика има между една страна, в която знамето на Родината се развява от хулиганите по стадионите и туйто, и една страна, в която го развява целият народ. Например от свободомислещи работници, които разравят останките, за да извадят я ухо, я нос от съществата, изтребени от синовете на Аллах. Или събират онова мляно кафе.