5

Кои са символите на силата, богатството, мощта, модерността на Америка? Със сигурност не са джазът и рокендролът, дъвката и хамбургерът, Бродуей и Холивуд. А нейните небостъргачи. Нейният Пентагон. Науката й. Технологията й. Тъкмо смайващите небостъргачи, толкова високи, толкова красиви, че като вдигнеш очи към тях, почти забравяш за пирамидите и божествените палати от нашето минало. Също и гигантските, невероятни самолети, дето сега ги ползват, както едно време платноходите и камионите - всичко тук се придвижва със самолети. Всичко. Пощата, прясната риба, ние самите. (И не забравяйте, че въздушната война те я измислиха. Или поне я развиха до истерични равнища.) Страховитият Пентагон, крепостта, която вдъхва боязън само като я погледнеш. Науката, вездесъща, всесилна. Смразяващата технология, която за броени години преобрази бита ни, хилядолетните ни способи за общуване, ядене, живот. Та къде пожела да ги засегне преподобният Усама Бин Ладен? В небостъргачите, в Пентагона. Как? Посредством самолетите, науката, технологията. By the way: знаеш ли какво най-много ме впечатлява в този злокобен мултимилиардер, този неосъществен плейбой, който вместо да се увърта около руси принцеси и да си развява байрака по нощни клубове (както е правил в Бейрут, когато е бил на двайсет), се забавлява да убива хора в името на Мохамед и Аллах? Фактът, че неговото безгранично богатство идва и от печалбите на една корпорация, специализирана в събарянето на сгради, и че той самият е експерт-събаряч. Събарянето е американска специалност. Когато се видяхме, забелязах, че си сащисан от героичната дееспособност и възхитителната единност, с която американците реагираха на Апокалипсиса. Е, така е. Независимо от недостатъците, за които постоянно я порицават, за които аз самата я укорявам (за сметка на това обаче европейските и особено италианските са още по-тежки), Америка е страна, която има много на какво да ни научи. И във връзка с героичната дееспособност на американците ще си позволя едно лирично отклонение за възхвала на кмета на Ню Йорк. Същият този Рудолф Джулиани, на който ние, италианците, би трябвало да благодарим коленопреклонно. Заради италианското му презиме, италианското му потекло и добрия начин, по който ни представя пред света. Той, Рудолф Джулиани, е един велик, величайш кмет. Казва ти го човек, който никога от нищо и никого не е доволен, включително от себе си. Той е кмет, равностоен на друг величайш кмет с италианско презиме, Фиорело Ла Гуардиа, и щеше да е хубаво толкова много от нашите кметове да се поучат от него. Да застанат отпреде му с наведена глава, не, с посипана с пепел глава и да питат: "Гусин Джулиани, молим, кажете ни какво да правим?" Той не упълномощава ближния си да му върши работата, не. Не губи време в изгъзици и алчност. Не се разкъсва между поста си на кмет и този на министър или депутат. (Чувате ли ме вие там, в трите Стендалови града - Неапол, Флоренция и Рим?) Той веднага се притече и веднага влезе във втория небостъргач, рискува да се превърне в пепел заедно с другите. Спаси се на косъм и по случайност. И за четири дни успя да реанимира града. Град с девет милиона и половина обитатели, обърни внимание, почти два милиона от които - само в Манхатън. Как го постигна, не ми е ясно. И той болен като мен, горкият. Ракът, който се връща, връща, и него не пощади. И той, като мен, се преструва на здрав и работи както преди. Но аз работя на бюро, по дяволите, седнала! А той... Приличаше на генерал, който лично участва в битката. На войник, който се хвърля с щик напред. "Хайде, хора, хайдеее! Да запретваме ръкави, по-живооо!" Но можа да го стори, защото онези хора бяха, са от неговото тесто. Хора скромни и чевръсти, би рекъл баща ми, хора, на които им стиска. Колкото до възхитителната им способност да са единни, до почти военно стягане на редиците, с което американците посрещат нещастията и неприятелите - трябва да призная, че отначало и мен ме изненада. Да, знаех, че веднъж бе сработила по времето на Пърл Харбър, тоест, когато народът се сплоти около Рузвелт, а Рузвелт бе влязъл във война с Хитлерова Германия, Мусолиниева Италия и Хирохитова Япония. Да, усетих я донякъде след убийството на Кенеди. Но последва войната във Виетнам, жестокото разделение, настъпило поради войната във Виетнам, нещо, което в известен смисъл ми припомни тяхната Гражданска война отпреди век и половина. Така че, когато видях бели и черни да плачат прегърнати, прегърнати, забележи, когато видях демократи и републиканци прегърнати да пеят "God save America, Господ да пази Америка", когато ги видях да отхвърлят всяко различие, окаменях. Същото изпитах, когато чух Бил Клинтън (особа, към която никога не съм изпитвала кой знае каква симпатия) да призовава: "Нека се сплотим около Буш, имайте доверие в нашия президент". И когато тези думи бяха повторени настойчиво от съпругата му Хилари, понастоящем сенатор за щат Ню Йорк. И когато ги изрече и Либерман, бившият кандидат за вицепрезидент от страна на демократите. (Единствено разгроменият Ал Гор запази жалко мълчание). И когато Конгресът гласува единодушно за започване на война и наказване на отговорните. Де Италия да можеше да си извлече поука!