3

Какви са чувствата ми към камикадзетата, които умряха заедно с тях? Никакво уважение. Никаква милост. Не, дори и милост не. Аз, която винаги все някак й се предавам. На мен камикадзе, тоест типовете, които се самоубиват, за да убият други хора, винаги са ми били антипатични, като започнем с японците през Втората световна война. Никога не съм ги смятала за нови Пиетро Мика, които, за да спрат настъплението на вражеските части, подпалват барута и вдигат във въздуха себе си и цитаделата в Торино.1 Никога не съм ги смятала за воини. Още по-малко ми се струват мъченици или герои, като каквито, кряскайки и пръскайки слюнка, ми ги описа господин Арафат през 1972 година. (Когато го интервюирах в Аман, мястото, където неговите маршали обучаваха и терористите от Баадер-Майнхоф). Смятам ги за хвалипръцковци и точка. Хвалипръцковци, които вместо да гонят славата в киното, политиката или спорта, я търсят в собствената си и чуждата смърт. Смърт, която вместо награда "Оскар", министерско кресло или купа на купите, ще им осигури (така си въобразяват) възхищение. Както и, в случая на онези, които се молят на Аллаха, място в Рая от техния Коран: Рай, където героите чукат хуриите. Обзалагам се, че са хвалипръцковци и физически. Пред очите ми в момента е фотографията на двамата камикадзе, за които разказвам в "Иншалах", романът, който започва с разрушаването на американската (над четиристотин убити) и френската база (над триста и петдесет) в Бейрут. Снимали са се преди да отидат на смърт, а преди да отидат на смърт са били на бръснар. Виж само каква хубава подстрижка. Какви напомадени мустачки, каква лизната брадичка, какви кокетни бакенбарди... Ех! Кой знае как щеше да му ври и кипи на господин Арафат, ако ме чуеше. Нали знаеш, с него се недолюбваме. Той никога не ми прости нито крайните различия в мнението, които имахме по време на онази среща, нито начина, по който го окачествих в книгата си "Интервю с историята". Що се отнася до мен - никога не съм му прощавала каквото и да било. В това число и факта, че веднъж заплашил с насочен към сърцето пистолет един италиански журналист, който непредпазливо му се представил като "мой приятел". Ерго, вече нямаме взимане-даване. Жалко. Защото, ако го срещна отново, по-скоро - ако рача да му дам аудиенция, ще му изкрещя в муцуната кои са всъщност мъчениците и героите. Ще му изкрещя: многоуважаеми господин Арафат, мъченици са пътниците на четирите отвлечени самолета, превърнати в живи бомби. Сред тях и четиригодишното момиченце, което се изпари във втората кула. Многоуважаеми господин Арафат, мъченици са служителите от офисите в двете кули и Пентагона. Многоуважаеми господин Арафат, мъченици са пожарникарите, загинали в опита си да ги спасят. А знаете ли кои са героите? Пътниците от полета, който е трябвало да се вреже в Белия дом, но завърши в една горичка в Пенсилвания, защото те са се противопоставили. Ето за тях има нужда от Рай, многоуважаеми господин Арафат. Проблемът е, че сега Вие сте пожизнен държавен глава. Че играете ролята на монарх. Посещавате Папата, твърдите, че не харесвате тероризма, пращате съболезнования на Буш. И заради хамелеонската си дарба да отричате собствените си думи, като нищо можете и да ми отговорите, че съм права. Но хайде да сменим темата. Аз съм много болна, както всички знаят, а от разговорите с Арафат ме втриса.